[Рецензия]: Дяволът носи Прада 2 носи блясък, носталгия и малко разочарование

| |

Снимка: Walt Disney Co./Courtesy Everett Collection

Може ли едно продължение да те върне към любим филм, без наистина да те разтърси? Точно това се случва с Дяволът носи прада 2. Филмът идва с големи очаквания, много носталгия и с ясно желание да накара публиката отново да се влюби в света на модата, напрежението и ледените погледи на Миранда Пристли.

Очаквахме това. Когато заглавие като Дяволът носи прада се завърне след толкова години, никой не иска просто "още от същото". Искаме нещо познато, но и нещо, което да има причина да съществува днес. Именно тук е и големият въпрос около Дяволът носи Прада 2 - дали филмът е истинско ново начало, или просто добре опакован спомен.

Новата история отново ни връща при Анди Сакс, но този път тя вече не е онова несигурно момиче, което влиза в Runway с огромни очи и без да знае в какво се забърква. Сега Анди е зряла, утвърдена и много по-уверена жена. Това на теория звучи като добра основа за по-дълбок сюжет. На практика обаче филмът губи нещо важно - уязвимостта, която правеше героинята толкова лесна за обичане.

Дяволът носи Прада 2 опитва да бъде актуален. Вкарва теми като разпада на традиционните медии, корпоративното орязване на съдържание, кризата на печатните издания и опита всичко да стане по-евтино, по-бързо и по-безлично. Това е интересна посока, защото дава усещане, че продължението не иска само да живее от миналото. То иска да каже нещо и за настоящето.

И тук трябва да признаем нещо важно - идеята е добра. Само че изпълнението не стига достатъчно далеч. Вместо да използва този медиен хаос, за да изгради силна драма, филмът по-скоро минава през темата, колкото да покаже, че е "в крак с времето". Получава се леко, приятно и гледаемо, но не и особено дълбоко.

Най-голямата сила на Дяволът носи Прада 2 си остава Мерил Стрийп. Както знаем, тя не играе Миранда Пристли шумно. Точно обратното. Най-силните ѝ моменти идват от студения тон, кратката реплика, малката пауза, леко повдигнатата вежда. Това отново работи. И да, пак носи удоволствие. Дори когато филмът не изненадва, тя успява да му даде класа.

Ан Хатауей също е на мястото си, но персонажът ѝ този път е по-труден за усещане. Анди вече не е под натиск по същия начин, не се бори със себе си по същия начин и не минава през онзи вътрешен сблъсък, който направи първия филм толкова запомнящ се. Така напрежението не идва от човека, а от ситуацията. А това почти винаги е по-слабият вариант.

Емили Блънт и Стенли Тучи носят още от старото очарование. Особено Тучи отново влиза в ролята на човека, който вижда цялата лудост на този свят, но въпреки това знае как да оцелее в него. Точно такива познати лица поддържат живо усещането, че Дяволът носи Прада 2 е направен с уважение към оригинала.

Проблемът е друг - твърде често филмът прилича на внимателно подреден сбор от неща, които вече сме харесвали. Офис интриги, словесни ужилвания, моден блясък, напрегнати задачи, елитна среда, сблъсък между морал и кариера. Всичко това е там. Само че е по-изгладено, по-безопасно и по-малко живо.

Има и още нещо. Първият филм излезе в момент, когато подобни комедийни драми с женски фокус бяха част от киното на масовата публика. Днес времената са други. Стриймингът промени навиците, пазарът се промени, а Холивуд много по-рядко прави такива филми със същата лекота и увереност. Затова Дяволът носи Прада 2 звучи и като напомняне за един изгубен тип кино - лъскаво, умно, забавно и достатъчно човешко.

От визуална гледна точка филмът има стил, но сякаш не блести така, както трябва. Дрехите пак правят впечатление, светът на модата е налице, но липсва онова ярко визуално удоволствие, което превърна първия филм в мечта за толкова зрители. Тук всичко е по-сдържано. По-професионално, но и по-малко вълнуващо.

Дяволът носи Прада 2 е добър подарък за феновете, но не и голямата победа, на която мнозина се надяваха. Това не е провал. Не е и евтина подигравка с оригинала. Филмът е направен с уважение, с вкус и с ясна любов към познатите герои. Само че му липсва онзи остър заряд, който да го направи не просто продължение, а нова класика. Ще донесе удоволствие на хората, които обичат първия филм, но едва ли ще се превърне в същия "утешителен филм", към който ще се връщаме години наред.

Ако погледнем честно, Дяволът носи Прада 2 успява в едно - кара те да си спомниш защо си харесвал първия филм. Но не успява напълно в друго - да ти даде нова причина да го обичаш със същата сила. Това е разликата между приятно завръщане и наистина голямо кино събитие.

И все пак, в свят, в който продълженията често са направени без душа, тук поне има старание, добри актьори и усещане за мярка. Това също не е малко. Въпросът е дали за Дяволът носи Прада 2 само това е достатъчно.

Ако смяташ да гледаш филма, виж тук какво те очаква: